Heart-shaped Cloud Seeker

Heart-shaped Cloud Seeker излизаше всеки следобед, въоръжена с безценния си фотоапарат и меко одеало в искрящи детски цветове, за да снима облаци. Те бяха нейната най-голяма страст- наблюдаваше ги, снимаше ги, систематизираше ги и ги нареждаше в малката си главица така старателно, както старите госпожи от предишния и квартал си събираха в раклите плетените покривчици на една кука.

Те много я обичаха. Много. Виждаха в нея по нещо от себе си, отдавна погубено от мъка я по изгубени съпрузи, я по заминали по чужбина синове и снахи, които очакваха с нетърпение всяко лято. Виждаха в усмивката и онази детска невинност и добрина, които жените на нейната възраст отдавна бяха изтървали някъде между високите столчета на баровете или бяха изплакали по онези мъже, свалили ги на земята рано, рано с безразличието и грубостта си.

HeartShaped, както ще я наричаме за по-кратко, не беше ходила нито по барове, нито пък някога беше привличала подобни мъже, та да успеят и нея да свалят на земята.Те не можеха да и предложат нищо и стояха на далеч от нея, невидимо отблъсквани от странния и полиран вид на порцеланова кукличка, която и при най- малкото невнимание можеше да бъде изтървана на земята и разбита завинаги на хиляди ситни парченца. Мъжете не обичат да се занимават с такива деликатни неща, те ги плашат- бебета, бижута, вази, разплакани жени... Те обичат стабилни, силни, здрави неща, които да хванат със грубите си ръце без страх, да ги намачкат, да ги стиснат, да ги ударят. Шляяяп!

Веднъж HeartShaped бе попаднала по невнимание на един такъв екземпляр. На нея и се повръщаше като си спомняше за него, но с въздишка осъзнаваше, че вина за това имаше единствено и само нейнатта слабост. Добре че сестра и, Sunburnt Skin и се притече на помощ тогава- беше нужен само един единствен убийствен поглед с цвят на току що полиран изумруд към натрапника, за да го накара да съжали, че изобщо се е родил мъж. След кратката канонада от думи, изстреляни точно където и когато трябва, двете си тръгнаха завинаги. No regrets! Така каза Sunburnt на сестра си и млъкна задълго след това.

Краят на лятото идваше и се усещаше по аромата на паднала шума по поляните, където обикаляше HeartShaped. Тя бродеше като сянка, мълчалива и унесена в мислите си. Обикновено носеше фотоапарата със себе си, за да не пропусне да снима онова мъничко чудо, което откриваше навсякъде и във всяко нещо. Порцелановата кукличка показваше снимките на своите приятели и познати, а те само вдигаха рамене и цупеха устни в недоумение "За какво си снимала това?"

HeartShaped прибираше снимката обратно без да каже нищо и продължаваше със следващата. "А тази?"- питаше тя с поглед, неподсказващ нищичко на нещастния човечец, приклещен да си губи времето в отчаяни опити да общува с нея. "Ммммм не, не! Трябва да тръгвам!" HeartShaped дори не се обръщаше назад, за да изпрати с поглед невежия. Такива тя познаваше много. Беше ги класифицирала и подредила в съзнанието си така, както правеше със всички образи от действителността и фантазията си. Тя знаеше, че и на двете места се намират такива, които имаха всички шансове някой ден да проумеят това, което HeartShaped знаеше. На всичкото отгоре, тя дори подозираше, че е напълно възможно да има и такива, които нямаше нужда да проумяват каквото и да било. Те знаеха. Младата жена с вид на порцеланова кукличка живееше с мисълта, че някой ден, ще намери поне един от тях.

To be continued...

Шест

Понякога изпитвам силното желание да слушам тъжна музика, както сега например, но единственото, което успявам да открия за фон на обхваналата ме меланхолия е епизод на Music for Balearic People на Roger Shah. Става, тоест, музиката е невероятна, имах предвид, че въпросният гений има силен афинитет към меланхоличните и сравнително мрачни транс мелодии (Как мразя да пиша на български- няма такъв ограничен език! "Транс мелодии".. Що за тъпотия, но кажете ми коя дуга дума да използвам? Както и да е!)

Та в момента се намирам в онова състояние, познато като "Няма смисъл". Даже тази статия не знам защо я пиша, обаче трябва да напомня за Жената-залез и да напиша мантра номер шест. Нея я вземам от най- красивата религия- будизма. Всъщност тя отразява именно отношението ми към всички видове религии и философии с които съм се сблъсквала до сега, а то е, че вземам най-доброто и най- близкото до разбиранията ми от тях и го прилагам към собствения си светоглед и начин на живот.

"Вземи онова, което е важно за теб, използвай го колкото ти трябва и се освободи от останалото!"

Няма такава освобождаваща и толерираща уникалното човешко съзнание религия, намирам я за изключителна и задължителна за изучаване, но така както съм вземала само най-красивото от християнството, дзен, астрологията и всико онова, което ми помага да вървя пътя си всеки ден, така вземам и само най-необходимото от будизма. Останалото го оставям за после. Кой знае, може да ми потрябва, когато стана на 60 примерно.

От няколко дни не съм на себе си. Осъзнах нещо и много ме боли заради него. Едно от онези неща, които толкова много съм искала, а няма никакви шансове да получа. Не искам да го споделям с никого, нали разбирате, че Няма смисъл, но... тежи ми да му се невиди! Чуствам се по- безпомощна от всякога. И пак не виждам какво бих могла да направя, за да променя нещо. Всеки отива на някъде, гони цел, развива се, живее, нещо се случва... Имам чуството, че аз стоя на едно място и всичко преминава покрай мен като ураган, а аз се движа бавно, бавно... като охлюв, попаднал в научно-популярен филм за изкривяване на времето.

Обаче Роджър Шах е много добър! Това мога да го кажа със сигурност, а да не говорим и че прилича на Буда :))) ..... днес съм много зле, тази статия остана без грам мисъл и структура, но все пак ще я публикувам. Моя си е!

The name of the pill: Music for Balearic People 073! The best in life is freee!

Из дневника на жената-залез

Още един залез си отиде без теб...
Беше красив, но не толкова, че да го запомня.
Но ще запомня онова чуство, което усетих, докато го гледах със свито сърце.
Трябва да си щастлива! Трябва да се щастлива! Трябва да си щастлива... това шептеше разума.
Защо не е до мен? Защо не е до мен? Защо не е до мен?... отекваше в гърдите ми.

Още един ден наблюдавах безучастна битката за надмощие между сърцето и разума си. Те никога не са били в добри отношения, но от както познавам теб, разривът между тях е непреодолим. Струва ми се, че резултатът от тази битка ще реши много неща. И няколко съдби.

Ако можех само да ги помиря! Да си повярват един на друг, някой да отстъпи... Трудно е това, нали?

Предполагам, че още много залези ще изгледам сама, преди да ги видя двамата щастливи. А ти дали ще си до мен тогава? Ти ли ще ги помириш?

Те не те познават още, те и двамата грешат. Никой от тях не е наясно защо за Бога, тази жена ни причинява това? Ще трябва да им обясним... внимателно и нежно. Като на дете. Децата всичко разбират, стига да им обясниш по правилния начин. Подходът е всичко, но трябва да започнеш на чисто. С дете, което не познаваш- или новородено, или такова, което виждаш за първи път. Втори шанс нямаш! Запомни това от мен...

До утрешния залез!

The Most Beautiful Girl in The World

Нямам какво друго да кажа, освен че съм най-благословената майка на света. Ако тя ми признае един ден, че е щастлива и винаги е била, всичко останало няма да има значение. Съвършена е...

Пет

"Пилеем време в търсене на идеалния любовник, вместо да създадем идеалната любов."*

Ето този цитат ме остави с отворена уста, пред парче домат забодено на вилицата ми, докато обядвах и четях списание (аз не мога да се храня вглъбена в това, което ям, винаги трябва да чета нещо и да тъпча градивен материал едновременно в стомаха и съзнанието си).

Около десет секунди по-късно се осъзнах и го прочетох отново, а след това още веднъж и още веднъж... "Ето това е квинтесенцията на всичко онова, което се бях опитвала да проповядвам в продължение на години! Най-после намерих синтезирано обяснение на всички онези компромиси и пролети сълзи по несъвършени любовници, които отчаяно се опитвах да задържа до себе си, за да изградим нещо заедно."

Пет часа по-късно стоя и си мисля: Добре де, а за да стане това, не трябва ли все пак да срещнеш идеалния любовник, чието съвършенство се изразява в това да повярва достатъчно силно в теб, че да поиска да създадете нещо заедно? Защото аз на това му казвам идеален любовник, а не на онзи перфектен, богат красавец, който изобщо не ме вълнува. И защо за бога, трябва да си чупя главата и да се измъчвам да се променям с идеята , че като стана съвършена, тогава въпросният г-н Идеален ще ме поиска? Ами аз ако стана съвършена, дали все още ще имам нужда от някого? И за какво е цялата тази борба със себе си и със света, при положение, че истинското щастие е именно да се примириш с тях?

Никой няма нужда от съвършен любовник и никой няма нужда сам по себе си да е съвършен. Ето това се опитвам да кажа, а някак си все не успявам и непрекъснато го забравям. Ние сме само наполовина съвършени, всичко останало е боклук. Боклук, който се компенсира от съвършенството на човека до теб. Двамата си замитате негативите под масата и се покривате един друг. Екип, комбина... като в старите сериали. Ето това е истинската, градивна любов! Ето за това мечтая!

Но тя е за избрани.. На мен явно ще ми се наложи да стана изцяло съвършена. Какво да се прави- съдба! Но нали знаете, че всеки получава отгоре толкова товар, колкото може да поеме... аз какво да направя, че мога да нося повече от вас :))))))))))))))))))))

* Касиел Ноа Ашер

Четири

Понякога прекарвам дни и седмици наред в търсене на нещо,
докато накрая не открия с изненада, че вече го имам.

Номер Три

No one can see me,
And no one can hurt me...

От много дни насам се опитвах да намеря нова истина за себе си. И не успявах.

Тази вечер , когато почти се бях отказала да я търся, тя ме намери. Като всички красиви неща в моя живот- те просто се случват. Ден след ден, година след година се убеждавам все по-дълбоко в това. Оставям се в ръцете на онази сила, която се грижи за мен. Без да и се съпротивлявам и без да се страхувам. Просто и се доверявам.

Тя никога не ме е подвеждала. Просто аз... като диво зверче не мога да престана да се блъскам в стените на моя живот. Не мога да разбера колко е хубав и как ме пази. И колко много имам.

Още от момента в който съм се осъзнала като човек, а по-късно и като жена, аз съм се срамувала от себе си. Не мога да ви опиша как се чуствах- всеки поглед към мен, всяка дума, всеки поздрав ми причиняваха такава силна болка.

Направих невъзможното през годините, за да се скрия от света, от хората. Затворих всички врати и прозорци. Измъчвах тялото и душата си, отрязах косите си... не исках да ме виждат, не исках да ме доближават, не исках да ме опознаят. Не исках да бъда там, където тряваше да бъда, не исках да срещна хората, които трябваше да срещна. Избягах.

Ако никой не ме вижда, никой няма да ме нарани.

Знаете ли защо избягах в онова село?

Никой не ми е виновен, че не срещам разбиране в хората. Аз трябва да осъзная, че сама правя всичко по силите си, за да не го получа. От както се помня, това е подсъзнателната цел на живота ми. Да стана невидима. И неуязвима.

Да се крия зад открехнатата врата на моя свят и да поглеждам тайно иззад нея. И да ви виждам и чувам. Харесвам ви. Иска да съм вас, а не мога.

Страх ме е.

Знам колко плашещо звучат думите ми. Не, не са страшни. Това е чиста психология. Всеки има някакъв страх, от себе си най-вече. Нужда от доказване и признание в една или друга степен.

Аз осъзнавам моя вътрешен свят. Осъзнавам себе си от скоро време. Запознавам се със онова същество вътре в мен, което е дошло на този свят поради някаква причина и се е вселило в тялото ми. Душата ми.

PS Много мои приятели са ми задавали въпроса: Как можеш да пишеш толкова лични неща в блога си и да ги публикуваш?

Не си спомням някога да съм давала разумен и обоснован отговор на този въпрос. Но знам какво аз да ви попитам...

Как може да не поглеждате навътре към себе си? Как може да не се познавате? Не ви ли е интересно кои сте вие? Срамувате ли се от това, което ще откриете, страх ли ви е? И как може да не знаете от какво ви боли и какво ви наранява?

А вас също ви боли, повярвайте ми, мога да видя това през процепа на открехнатата врата!