Още един залез си отиде без теб...
Беше красив, но не толкова, че да го запомня.
Но ще запомня онова чуство, което усетих, докато го гледах със свито сърце.
Трябва да си щастлива! Трябва да се щастлива! Трябва да си щастлива... това шептеше разума.
Защо не е до мен? Защо не е до мен? Защо не е до мен?... отекваше в гърдите ми.
Още един ден наблюдавах безучастна битката за надмощие между сърцето и разума си. Те никога не са били в добри отношения, но от както познавам теб, разривът между тях е непреодолим. Струва ми се, че резултатът от тази битка ще реши много неща. И няколко съдби.
Ако можех само да ги помиря! Да си повярват един на друг, някой да отстъпи... Трудно е това, нали?
Предполагам, че още много залези ще изгледам сама, преди да ги видя двамата щастливи. А ти дали ще си до мен тогава? Ти ли ще ги помириш?
Те не те познават още, те и двамата грешат. Никой от тях не е наясно защо за Бога, тази жена ни причинява това? Ще трябва да им обясним... внимателно и нежно. Като на дете. Децата всичко разбират, стига да им обясниш по правилния начин. Подходът е всичко, но трябва да започнеш на чисто. С дете, което не познаваш- или новородено, или такова, което виждаш за първи път. Втори шанс нямаш! Запомни това от мен...
До утрешния залез!
Няма коментари:
Публикуване на коментар