Номер Три

No one can see me,
And no one can hurt me...

От много дни насам се опитвах да намеря нова истина за себе си. И не успявах.

Тази вечер , когато почти се бях отказала да я търся, тя ме намери. Като всички красиви неща в моя живот- те просто се случват. Ден след ден, година след година се убеждавам все по-дълбоко в това. Оставям се в ръцете на онази сила, която се грижи за мен. Без да и се съпротивлявам и без да се страхувам. Просто и се доверявам.

Тя никога не ме е подвеждала. Просто аз... като диво зверче не мога да престана да се блъскам в стените на моя живот. Не мога да разбера колко е хубав и как ме пази. И колко много имам.

Още от момента в който съм се осъзнала като човек, а по-късно и като жена, аз съм се срамувала от себе си. Не мога да ви опиша как се чуствах- всеки поглед към мен, всяка дума, всеки поздрав ми причиняваха такава силна болка.

Направих невъзможното през годините, за да се скрия от света, от хората. Затворих всички врати и прозорци. Измъчвах тялото и душата си, отрязах косите си... не исках да ме виждат, не исках да ме доближават, не исках да ме опознаят. Не исках да бъда там, където тряваше да бъда, не исках да срещна хората, които трябваше да срещна. Избягах.

Ако никой не ме вижда, никой няма да ме нарани.

Знаете ли защо избягах в онова село?

Никой не ми е виновен, че не срещам разбиране в хората. Аз трябва да осъзная, че сама правя всичко по силите си, за да не го получа. От както се помня, това е подсъзнателната цел на живота ми. Да стана невидима. И неуязвима.

Да се крия зад открехнатата врата на моя свят и да поглеждам тайно иззад нея. И да ви виждам и чувам. Харесвам ви. Иска да съм вас, а не мога.

Страх ме е.

Знам колко плашещо звучат думите ми. Не, не са страшни. Това е чиста психология. Всеки има някакъв страх, от себе си най-вече. Нужда от доказване и признание в една или друга степен.

Аз осъзнавам моя вътрешен свят. Осъзнавам себе си от скоро време. Запознавам се със онова същество вътре в мен, което е дошло на този свят поради някаква причина и се е вселило в тялото ми. Душата ми.

PS Много мои приятели са ми задавали въпроса: Как можеш да пишеш толкова лични неща в блога си и да ги публикуваш?

Не си спомням някога да съм давала разумен и обоснован отговор на този въпрос. Но знам какво аз да ви попитам...

Как може да не поглеждате навътре към себе си? Как може да не се познавате? Не ви ли е интересно кои сте вие? Срамувате ли се от това, което ще откриете, страх ли ви е? И как може да не знаете от какво ви боли и какво ви наранява?

А вас също ви боли, повярвайте ми, мога да видя това през процепа на открехнатата врата!